Синя тишина
С кръв рисувам синя тишина,
която в битието ми прозира.
Животът си тече като река,
а тя пък през пролуки се провира.
Греба с веслата, за да продължа.
Синьото отвсякъде ме дебне.
От блясъка на тихата вода
си мисля, че замахът е последен.
Потта ме милва, сякаш съм дете.
Зад мене чувам ехото да стене.
Напред пък неизвестното расте,
а в него има болки и проблеми.
Напредвам, но не търся своя край.
Течението също ме увлича.
Не съм готов за бъдещето май,
щом то със нищо днес не ме привлича.
И няма как за отдих да се спра,
че дъното не стигам със греблата.
Рисувам просто синя тишина,
потапяйки веслата във водата.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
