Скитаща луна
Това, което иска повече от всичко,
сърцето ми прегризва, като въжен клуп,
и с всичките си женски странности накуп,
танцува сред звездите. Тъжно и самичко.
Това, което през деня остава скрито,
душата нощем тихичко изплаква в звук,
в стиха ми милва те, в съня ми пак си тук,
луната приласках, че като мене скита.
Това, което е разплакало щурците,
навярно е любов...отново или пак,
и вместо теб прегръщам безутешен мрак,
едва ли тази нощ и ти, и той ще спите...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
