Скитница
Душата ми се сви от тичане!
Сега мълчи и си почива.
Ала с жарта на малка скитница
пак облаците в мен разчита.
Понякога догонва вятъра,
а друг път презглава се крие.
Пътува винаги за някъде,
подобно весело ветрило.
Тя винаги е нежна, искрена.
Усмихната, ръка протяга.
Дори когато съм потисната,
с прегръдката си ме надбягва.
Щом с поглед кротък заговори,
отново пак за път се стягам.
Като написано писмо е,
с което моят сън си ляга.
Душата ми е пъстро птиче,
криле за дълъг път разтворило.
Гнездят мечтите ѝ обичащо...
И в тях се смея, без да споря!
© Спаска Попова All rights reserved.
