Скитник
Той отдавна беше никой –
сянка по бездушен калдъръм.
Угаснал в погледа светлика
тлееше в съдбовен гръм,
сразил дървото на живеца,
накарал го отново да върви.
По стъпките му ням щуреца
изгуби своите трели…
В джоба скъсан вее мраз
и глад върлува в залък,
заседнал в беден час
така обидно малък…
Наведен и с измъчено сърце
по козите пътеки крачи.
Сълзите парят бледото лице –
лице на мъничко сираче.
По него кръпките въздишат,
а липсата на копче не личи.
Те, мислите романи пишат,
по страниците плач снове.
В гладен ден усмивка диша
с надеждата за по-добре…
Така самичък на света
тишината свикна да обича.
Той, скитникът, си имаше мечта,
макар от всичките отричан.
Да има дом, храна, легло
и къщичка с камина...
Ала в пустото тегло
и тя отдавна си замина.
Самичък по пътеки броди,
прегърнал синя тишина
и замислен още ходи
напред към своя бъднина.
Той отдавна беше никой –
скитник, но с душата на дете,
макар и сам, от него блика
надеждата за по-добре.
За дом уютен топлина
и детски, търсещи ръчички…
Съдбата е коварна светлина,
така нечестна спрямо всички.
Броди той и времето не спира.
Сезоните неспирно се менят.
Надеждата му бяла не умира –
да не бъде сам на този свят.
8.10.2017 г.
Бадемов Цвят
© Mimi Ivanova All rights reserved.
