Скръб!
Заклевам те, не си отивай още,
бъди до мен, за малко остани,
аз болката не искам да започне,
за теб сърцето мое да гори.
О, спри се, мили мой, не си отивай,
във мен душата още миг щади,
за мъничко да бъда с теб щастлива,
а после безпощадно си тръгни.
Но времето течеше без пощада
и ти си тръгна, без да прочетеш
по устните на своята любима
"да те дочакам, няма да ме спреш".
Ти тръгна си и лесно ме забрави,
със други ме веднага замени,
но в онзи миг свирепо изостави
една душа, о, не, а две души.
След време се завърна във дома си,
а там намери тънещи в печал
родителите свои сиромаси,
потънали навсякъде от жал.
Ти втурна се с словата "мамо, мамо,
кажи ми ти защо сега тъжиш",
а майка ти погледна те през рамо
и в плача си небрежно продължи.
Ти пак попита, никой не отвърна,
потрети, почетвърти, но уви,
никой в тази стая не обърна
внимание на твоите молби.
Излезе ти на двора и простена,
поглеждайки към моята врата,
там пишеше, че днес се възпомина
едно момиче с своята душа.
И черният ковчег се заизнася,
а някой жално плачеше встрани,
към майчицата своя заприглася:
"стани, о, мамо, моля те, стани"!
© Боряна All rights reserved.
