След ангел
Когато раздвоените очи
се връщат да си дочетат звездите,
по алфа и омега си личи,
че има постоянства неоткрити.
Което петолиние расте,
удавя шепот в живите морета.
Преди вълничка да го отнесе,
танцувало е някъде в сърцето.
Сърцето помни хиляди неща,
от трънчето до дъхавото цвете
и силни земетръси го тресат,
затуля ли очите си с ръцете.
Но блясъкът научил е кръвта,
че не фенерът сенки заслужава,
а сенките на себе си дължат,
това което и след тях остава.
Нали след ангел, минал по снега,
и върнал се обратно на небето,
дописва Господ своя нов роман
и свалям от очите си ръцете.
