След катун от спомени
Харизах и последния си спомен
на циганката, дето гледа на ръка.
От вятъра по-ничия, от буря по-бездомна,
сега не търся нищо, не разравям пепелта.
Разкъсах вярата си като риза,
а бялата ù плът се любеше с куршуми...
И с всяка тишина до себе си съм близо,
и всеки вик преглътнат ражда пълнолуние.
Под ноктите изчоплих топла болка,
останала от драпане по нищото.
Щастлива съм сега, а щастието колко е –
не е ли сам на себе си да си огнище.
Тъгата ми със циганите се запи,
на път потегли подир залез клисав.
Сега е тихо. И съм същата. Почти.
Върви, Любов! Без теб животът още има смисъл.
© Даниела All rights reserved.
