След лятото
Промъква се в душите ни студът.
Без време аз сама си го извиках.
Ръцете ми молитвено горят.
Издухвам плявата и... няма жито.
Остава само празна тишина.
Безплътни, призраците ни се гонят.
Летят високо пъстри хвърчила
и пада мрак в пречупените клони.
Със хищни нокти дращеща вина
във мислите ми търси път за смисъл
и есенно си ръси самота
сеячът в мен, безсъние орисал.
Палитрата съблече всеки стих,
написан във оранжево-червено
и мацна черен кръст, а аз отпих.
Без шанс за избор, любовта простена.
Последен кръст, ненужно пожелан,
че тя, без друго, вече бе сразена
и молеше със поглед изтерзан
от летен бриз довиждане да вземе,
от лятото, в което помечта,
от лятото, в което бе желана,
в което бе магия и жена,
и искреност във дланите ни сбрана.
Промъква се в душите ни студът.
Безплътни призраците ни се гонят.
Ръцете ми молитвено горят.
И пада мрак в пречупените клони.
© Валентина Лозова All rights reserved.
