СЛЕД МОЙТА СМЪРТ...
След мойта смърт ще плачеш много, зная.
Сълзите ще текат като река.
Ала соленост в тяхното признание -
кому е нужно всъщност след смърта?
Кому са нужни черните одежди -
емблемата за траур и печал?
Живота е кълбо развита прежда
от Този, който пътя е чертал.
Кому са нужни восъчните свещи,
клонки от чимшири и тамян?
Такъв финал отчайващо-зловещо
във мене отвращение е сбрал.
Аз искам да ме галиш със усмивка
и като мен да чупиш ледове...
И като мен България обичай
и като мен носи я във сърце.
Щастлив ще съм, ако една искрица,
след мен подпали огън от любов,
ухаеща на добруджанска пита,
кънтяща като Божий благослов.
След мойта смърт това поне остана
като завет от мъжкото сърце...
Солените сълзи са гнойна рана,
която от безсилие расте...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
