Защо, Боже, в тефтера за мъж не ме писа,
а отчупи ме от реброто на онзи самотен Адам,
негова сянка да бъда, любов задкулисна,
като върбова клонка да вехна над пълен геран.
Искам по мъжки пети на брега да забия,
да запаля цигара, като гларус да зъзна самин,
да скимтя и да псувам, да плюя, да грача, да вия,
като луд след смъртта на вълната да викам Амин.
Всеки грях да удавям в гълтоци от водка и бърбън,
като въпрос, като мачта на вятъра гол да стърча...
Дори с любовта ми сам е Адам по пътя си стръмен,
а аз – стиснала зъби до кръв – по мъжки мълча.