След снощния дъжд
Тъй боли ме след снощния дъжд,
дето шепнеше тихо в листата...
Той нечакан дойде – изведнъж,
и събуди тъга във душата...
Изненада ме летният дъжд
и докосна отдавнашни рани.
Силует на жена... И на мъж...
И лица във изгарящи длани...
И тогава ръмеше пак дъжд.
Малка гара със два коловоза.
На перона – жената. И мъж,
във ръката с букета от рози...
А не спираше зимният дъжд...
Те се пиеха с погледи цели!...
Беше тъжно – жената и мъж,
със очи, от сълзи ослепели!...
Бе свидетел студеният дъжд
на раздялата толкова нежна,
на прегръдка прощална на мъж
с радостта му – мечтана, копнежна...
После влакът във тихия дъжд
любовта му отнесе далече...
На перона самотният мъж
със тъгата си тръгна, обречен...
Не, не спирай при мен вече, дъжд!
Още жива е моята рана.
И боли ме...Аз този съм мъж!
Тя завинаги в мене остана!...
© Роберт All rights reserved.
!
