Претъпкан от смисъл ураган ще завие

и семе, посято с любов, ще затрие,

и мислите черни в небето ще пръсне

и светлите спомени с тях ще поръси.

Не искам буря, не искам силна стихия, 

само на земята съм щастлива.

Нея мога да докосна,

да се завъртя във кръг

и по детски да се просна

във тревата, боса.

Да съм силна, слаба,

да съм малка и голяма.

Земята ми не взимай.

Дори след урагана - ще остана.

Дори на прах да стана – ще покълна.

И в друга пролет, някой друг ще жъне,

от любов погълнат -

без ураган, без смисъл...

Толкова земна ли съм?