В престисимо темпо
трака часовникът,
хукнал напред
не можеш му смогна на времето.
Разбързват се делници,
фортисимо стрес,
сякаш вчера бе' енергичен и млад,
днес - откриваш следите от бремето. 

А утре? 
Вече дошло е и утрото, 
изпил си кафето с двойната доза,
нахвърляш в тефтера акценти,
с дневните центи - купуваш студена вода
и бършеш потта от труда. 

Крачиш охотно,
следработно,
намисляш набързо вечеря,
очаква те топъл уют, 
с чаша розе...
Отключваш вратата -
кога е пораснало твойто дете?! 

Губят се спомени, 
мъртвешка празнота,
носталгия гризе покоя на бедна, изгубена, слаба душа.
Чувстваш се болен,
неспокоен,
унил...
Пропуснал си всичко,
порядъка дневен не си променил! 

Горко ти!
Гръмко ще плачеш за твоя любим -
Живота, неусетно който си изпил. 

Ще кажат набори по-горни,
съвети раздават,
очите им злобни,
предричат ти дните злокобни:
" Охооо, чакай, ти нищо не знаеш,
още си много далеч!"
А век, почти си изсърбал, преполовил,
сякаш вчера бе' енергичен и млад,
днес - откриваш следите от бремето. 

Колко пъти чу речта
(единствено последното изпълни):
"Човече млади,
не пилей се,
пести и спестявай!
Спомени трупай, дълго помни!
Живот се живее един път!
Мечтай, твори и бъди!" 

...и я подмина
както бурята в нощта,
и заран слънцето захожда,
не помисли
за себе си
за утре,
за...