Как ниско слезе есенното слънце,
та чак целува със поклон земята,
а тя, нажарена от лятото горещо,
коси през рамо сламени премята.
Дървета слънцето прегръщат необхватно
и като песен се сбогуват със листата,
облечени във циганското лято,
шалварени от пъстрота и злато.
Небето във ширити сини се протяга
и дипли облаците - низ коприна,
а залезът със меко кадифе пристяга
снагата на нощта, в която ляга.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
