Как ниско слезе есенното слънце,
та чак целува със поклон земята,
а тя, нажарена от лятото горещо,
коси през рамо сламени премята.
Дървета слънцето прегръщат необхватно
и като песен се сбогуват със листата,
облечени във циганското лято,
шалварени от пъстрота и злато.
Небето във ширити сини се протяга
и дипли облаците - низ коприна,
а залезът със меко кадифе пристяга
снагата на нощта, в която ляга.