Слънцето
на Тодор
Слънцето не свети, заслепява...
Слънцето не топли, то изгаря...
Слънцето е толкова желано
и ние като нощни пеперуди
връхлитаме изгарящите му длани,
и от болка си тръгваме прокудени.
Слънцето е толкова жестоко -
оставя ни да се доближим
и когато стане твърде високо,
падайки, ужасени да крещим.
Слънцето, така неповторимо,
разгаря злоба между нас -
за себе си всеки иска да го има,
никой друг да не слуша парещия му глас.
Никой друг да не докосне светлината,
никой друг да не усети топлина,
нищо, че всички болезнено изгарят по-нататък,
обречени на отчаяна слепота.
Мило слънчице, аз бях една от многото докоснали те.
По тебе още полудявам.
Но ти стоиш високо и изгаряш в своя огън.
Самотно ли е?
Аз без тебе продължавам.
18.06.2008г.
гр. Пловдив
© Събина Брайчева All rights reserved.
