Смъртта на часовете
Часовникът отмери часовете,
отплува преходният сън,
обсебен от смъртта, Човекът
излезе през вратата вън,
изправи се и спря живота,
отвъдното качи на автостоп,
не чакаше да му отпуснат квота
в борбата да не бъде роб.
Прекрачваше Вселената на пръсти
и търсеше божественото сам,
приличаше на плод изръсен
на пода сред Божествен храм,
не искаше да бъде знаме
на сила и Вселенска мощ,
не искаше вълна цунами
да срине тайнствената нощ,
пътуваше профанно сред звездите,
обсебил звездния простор,
сакрално продължил мечтите
без опекун и без надзор.
Минавайки накръст, Човекът
редуваше пространства с вечността,
обсебен от смъртта на часовете,
пленил Вселената със мъдростта,
вървеше сам, звезда в безкрая,
потънал в тайнствената нощ,
следеше нишката към Рая,
изпълнен със Вселенска мощ.
© Димитър Станчев All rights reserved.
