Насочихме оръжия нагоре
към плачещото облачно небе –
чадърите един след друг отворихме,
снегът дано в отбрана да се спре.
Главите си наведохме защитно.
Затворихме очи, за да не видим –
снегът валеше някак любопитно.
А ние, без да знаем, го обидихме.
Душите си с качулки ний покрихме,
че чисто бялото все повече ни пречи.
Със жеста си позорно го убихме –
снежинките не станаха човеци.
© Теди All rights reserved.
Само за последната строфа имам друго виждане.. ако те интересува - бихме изкоментирали в л.с, за да не философствам тук.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
