Насочихме оръжия нагоре
към плачещото облачно небе –
чадърите един след друг отворихме,
снегът дано в отбрана да се спре.
Главите си наведохме защитно.
Затворихме очи, за да не видим –
снегът валеше някак любопитно.
А ние, без да знаем, го обидихме.
Душите си с качулки ний покрихме,
че чисто бялото все повече ни пречи.
Със жеста си позорно го убихме –
снежинките не станаха човеци.
© Теди All rights reserved.
Само за последната строфа имам друго виждане.. ако те интересува - бихме изкоментирали в л.с, за да не философствам тук.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
