Солта на спомена
Понякога ме питат
на кого приличам.
И аз мълча. Бях на три,
или на четири.
Не помня лицето му от онзи ден,
а само обувките.
Лъснати, поставени до вратата,
готови за път,
от който никой не се връща.
Той не каза нищо.
Майка ми също.
Само вратата изщрака,
и тишината след това
беше различна,
по-тежка и солена.
Оттогава всичко в мен
има вкус на сол:
смехът ми, любовта ми,
дори хлябът, който ям.
Това е солта на спомена,
която не лекува,
а само дразни раната
с времето.
Затова, когато ме питат
на кого приличам,
аз не казвам нищо,
просто преглъщам
и усещам вкуса на сол.
© Бончо Бончев All rights reserved.
