Сонет І
И пак ме вдъхновява старата ми Муза
във късна нощ на пламъка на свещ,
като безплътен Дух се рея над Земята,
обзет за кой ли път от порива горещ.
Редят се думи – сълзите на Поета –
несподелени, неказвани дори,
капчици Любов в тъга или несрета,
които Музата със страст ми подари.
Но хората живеят със завист и мълви,
какво за тях е Поетичното изкуство
в души, опразнени от нежни чувства.
Позорът е наслада за страстите им луди -
надежда в старческите им заблуди,
че „Красотата ще спаси света”.
2010-10-30
© Аластор All rights reserved.
