Сонет на песимиста
Навярно ще е в някой друг живот,
когато друг животът ще е тук...
Сърцето ми ще спре да е юмрук
и моята любов ще върже плод...
Сега към себе си не търся брод.
Изтичам като дъжд в ръждив олук.
Живея простичко, почти напук -
с живота сме отдавна във развод.
Не е гнездо любовно този свят,
а рой от стършели жужи край мен
и вее вятър от човешки хлад.
И аз не помня вече бях ли млад,
но знам прекрасно, че в уречен ден
и мен ме чака траурен парад...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
