Спирката на любовта
СПИРКАТА НА ЛЮБОВТА
Преди колко лета се случи това,
не помня вече и дали е от значение?!...
Ала случилото се във паметта
ще ме грее винаги - да, без съмнение...
Помня някаква далечна спирка,
на село беше, като че накрай света -
още глътка свежест само, още миг почивка
и рейсът щеше да ме отвлече стихийно към града.
Долиташе до мене глъч на хора, остарели
от дълго чакане и взиране в далечината,
тъй както все по спирките житейски, гръб подпрели,
са търсели посока вярна за сърцето и душата...
След миг един дочух аз стъпки неуверени,
те тежко приближаваха, пресипнало изхлипваше тояжка -
старец и старица бяха, от годините приведени,
но в сплетените им ръце надничаше неотлетяла ласка.
Потрепвайки от слабост, подириха скамейка празна,
но не за двама, за един там само място се оказа -
единият на другия предложи с жест, с усмивка блага,
а другият отвърна с същата трогателна покана.
Спогледаха се мило, кротко, а в очите уморени
вълна на нежност се надигна и лицата набраздени
превърна в две вселени дивни, слънцеозарени,
от които и сърце ми, и душа ми бяха просто поразени.
Така пред мен и двамата останаха изправени,
един о други прислонени, ръце си силно сплели,
от бурите житейски, все тъй, с кураж избавяни,
в любов, взаимност, вярност, нелек си път поели...
Автобусът изръмжа и разкъса ми съня,
погълна ме, но защо ли да се крия -
обърнах се назад, но през бликнала сълза
веднага осъзнах - повече не ще ги видя.
Пътувах вече аз по своя път напред,
той виеше се бързо, преследваше целта,
а аз тревожно питах по спирките навред -
къде да сляза аз, къде е любовта...
Русе, 19 януари 2008 г.
© Ева Георгиева All rights reserved.
