Морето неспирно шуми,
бавно нашепва молитви
и някъде дълбоко в твойте очи
виждам само спомен от дните предишни.
Къде е онази тъга?
Къде е онзи шум на тревата?
Къде е онази луна,
която ме води към светлината.
Къде е нощта, в която си ти,
къде съм и аз, може би съм от сива мъгла изтъкана.
Къде останаха мойте мечти,
в прашинка самотна, отнесена от океана.
Защо само бледо мълчиш,
върни се при мен, припомни ми,
колко нощи така ще грешиш...
ще се превръщаш в сенки неумолими.
Протегнеш ли към мене ръка,
изчезваш в миг и в самотата
остава сама моята слаба душа,
поробена до гроб да те чака.
Върни ми това, което ти ми отне,
върни ме на мене самата.
В дълбокия глас на твоя шепот смутен
долавям отзвука на тишината!
© Мая Иванова All rights reserved.