Спомен
Лято през август. Завира в кръвта ми.
А след миг просто изчезва времето.
Във влака всички звуци са съвсем запъхтяни
и мисля за друго, не и какво ми остава.
Не виждам или спирам да виждам,
когато ме изпълват сълзи
и съм на крачка от сблъсъци.
По небцето късаща болка бавно пълзи,
за да се превърне очаквано в писъци.
Тихо е, дори не вали.
Време за сбогуване, без прегръдка,
и не мога да дишам
от две сковани ръце,
които утихнаха над сърцето си.
Започна като буря.
Точно с една гръмотевица,
която каза, че те взима.
Моля се някоя звезда да спре да блести,
за да може при нас да се върнеш.
Минаха четири години,
а в нас не зарастват сълзите,
нито попиват в земята.
Просто е тихо. Дори не вали.
А дядо, дядо го няма.
© Стеляна All rights reserved.
