СПОМЕН
“Посреща те?”
Посрещах,днес изпращам.
“Е как е?
Изглеждате все едно дошъл е края на света?
Така ли е,или..............”
.....светът не свърши.
Дори за миг не спря.
За части от секундата
посмя ми се тъй както вас,изтупа ме,
и после пак изрита ме
да се спасявам,
да не би да съм била една.
И аз опитах.
Подредих бутилките по цвят.
За сряда ром,за утре бирата,
а в петък джин със тоник,
но тоник няма значи само джин.
Ръката ми отново ме предаде,
запалката изтрака в локвата до мен.
Цигарата остана незапалена,
последна ще е като този ден.
Тъгата ме издаде
от дни разяждаща сърцето ми
Сълзите си във капки дъжд удавих ги,
но пак не спря да ме боли.
И крачките ми бавно намаляваха,
краката ме предаваха,
с умората се борехме от дни.
И седнах тук на пейката във парка,
до камъка със инициалите
от детските ни дни.
И седнах тук в познатото,
за минало,сърцето молеше ме с дни.
Замълчи сърце!
Эамълчи и послушай.
Стъпките от спомени,
празнотата.....
всичко онова,което е било ,
било е ала днес го няма.
Светкавица прокрадна се
по черното небе,
за себе си нощта напомни.
Душата ми сред образи се подслони,
наново раната отвори.
Но този път дори и не почувствах.
Претръпнала в съня се скрих.
Самотни клоните се спуснаха
прикриха ме под свойта сянка
и вятъра наравно с болката
към пристана се устреми ,
надеждата да търси
да я върне,
че премръзнах аз от есенни сълзи,
а няма кой да ме прегърне.
И стоплих своето сърце с отломки,
все още парещи и цветни
запазени от къщата на лятото,
от пясъчния спомен,
а бяхме десет,девет тръгнаха,
един остана..........
© Киара All rights reserved.
