Спомен мой
С тези пролетни облаци-нанизи
по небето ми синьо рисуваш
с четка от мислите парещи.
Запъхтян след вятъра тичаш.
Нещо в мене забравил, завръщаш се.
И очите ми жадни сънуват.
Спомен мой, тръгваш, но спираш се.
Колко трудно е да се сбогуваш.
Уж си спомен, а толкова истински
всеки миг, щом затворя клепачи.
Чувам те, виждам, целувам...
Оживяваш във пролетни стъпки.
Топъл спомен, като песен за двама е,
а се стичаш по моите струни...
да те пея от обич, боли ме...
и ръждясвам зад твойте врати.
Да те взема във длани не мога.
Да те в скрия в очите... сълзиш.
Затова те отвеждам в съня си,
там, където до мене лежиш...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Красота!!!
