Рядко оставям човек да върви
по пътеката от моите засъхнали сълзи.

Рядко оставям след себе си следи
когато нечовешки много ме боли.

Рядко заставам с наведена глава, 
рядко наобратно започвам да вървя.

Рядко прикривам зад усмивка тъга, 
рядко крия се зад тъмни очила.

Рядко го правех, обаче сега
обръща се всичко. Къде пак греша?

Никога от никого толкова много не искам, 
никога никого за нищо не притискам.

Трудно. Мъчно. Непосилно. Да, понякога ми е.
Призрак сред хора. Не, няма да бъда. Дори тогава не.

Но не съди, преди да знаеш всичко. Не мисли.
Не предполагай, не сравнявай... Не вини.

Не знаеш колко и какво отнема, нито как или защо,
да събереш парчетата отново. Всичките. В едно....