Старата къща
Сънувам често онзи дом,
с полуизгнили керемиди.
Със зид от камъни и пръти,
и под, измазан с глина.
И пречистен...
Във този дом израснах.
А времето сега оставя непоправими
белези по него. (И по мене...)
Самотна старата къща е днес.
(Е, по това си приличаме)
Само бръчките на живота
по стените напомнят
онова време...
Покривът, комините,
даже турските керемиди
все още са там.
Не, че си помни
годините.
И онова голямо,
тумбесто нещо , залепено
зад новата соба.
Пещта, която побираше в себе си
ароматния хляб и дърпана баница,
излезли от ръцете на баба...
И нощвите с огрибката,
и ръжена, с дървената лопата...
И туфата чемшир току пред вратата
А отстрани – каменното стълбище
към солдурмата, с резбован парапет.
И ... дупката за тавана...
На който с часове се ровех
и търсех тайни съкровища.
И стаята за гости, и другата –
с тъмния килер,
дето баба криеше разни лакомства,
за да ме изненада.
И ... все още ухаеха на земя,
подовете им, грижливо
измазани с червена пръст.
Поглеждам прозорците...
Сякаш са отеснели –
(кой ти говори за ПВЦ?!) –
от чисто дърво са си.
И онзи странен сън,
останал в съзнанието ми,
че ... щъркел не ме е донесъл,
а просто ме научи да летя...
И още... Ето.
И в миг оживява стария дървен стан
под навеса, и онова дете,
което се катери по натрата,
къса основите,
но вика щастливо:
„Тъчам, бабооо, тъчам...”
Колко много спомени
от най-щастливото детство!
...Само старците ги няма.
© Нели All rights reserved.
