Старата къща
Плахо сядам до прага на старата къща.
Вятър бавно вратата отваря.
Спомен скъп от отминало време се връща.
Тишината сама проговаря.
И разказва за дните и нощите тука:
за любов и мечтания в бяло.
Недочакан копнеж по прозореца чука
и жадува за ново начало.
А в сумрака проблясват пролуки в гредите.
Ситен прах като дъжд заиграва.
Инстинктивно за миг си затварям очите,
а в душата ми утро изгрява.
Ставам бавно и тръгвам. Част от мене остава.
Тишината смутено се мръщи.
Между вчера и днес ще се сипе забрава,
не и тук между старите къщи,
не и тук между спомени, случки и викове.
Вятър нежно момента смълчава.
Вътре в тези стени са зазидани мигове,
за които да няма забрава.
© Ивелина Георгиева All rights reserved.
