Старата къща
Самотен двор и къща опустяла,
разбит прозорец, хлопната врата...
тежи в чешмата капка застояла
от бистра нявга, бликаща вода.
Окъсана покривка, маса стара,
лавица прашна, мирис на ръжда...
Далечен спомен, тънещ във поквара
за нечия изстрадала душа...
Над старото замлъкнало пиано
усмихва ми се мъничко дете,
от снимката, направена по-рано,
поставена с треперещи ръце.
И спомени се втурват в тъмнината,
и мигове, размити от студа...
забравен смях събуди тишината
и пак за миг се върна младостта.
Таз стара къща дом за мене беше.
Откривах в нея много топлина...
и както крепост здрава ме щадеше,
за да порасна горда, силна и добра!
А днес защо в разруха я намирам,
животът ли така я подреди?
По мъничко със нея аз умирам,
останали и двете по сами...
За тази драма толкова човешка,
изстрадана от биещо сърце,
напомня само с мъничко насмешка
забравената снимка на дете...
© Дида Христозова All rights reserved.
