Стената
СТЕНАТА
Каква ужасна тишина.
И аз за никъде не бързам.
Пред мен стена. Зад мен – стена.
И аз между стените – вързан.
Живея – някакъв живот.
Оглеждам се – но изход няма.
Разбирам с всеки грешен ход –
измъкването е измама.
Лежах на каменни яйца
в гнезда, редени от несрета.
Немилостиви пих слънца
през айсберговите морета.
Зарязал дом, деца, жена,
със изфирясал мозък – язва,
мълча пред ледната стена.
Или в пустинен зной се врязвам.
На този свят защо дойдох?
Бях негов гостенин с години –
един скиталец във метох
със сонм развратни монахини.
И погнусих се от света –
дойде часът ми – да се махам.
Там – при небесния Баща,
ще бъде сетната ми стряха.
И – оглушал от тишина,
и – оглупял от недоимък,
се врязвам в страшната стена –
с един добър отвъден климат.
Там дишат хората добри.
Не знаят що е гняв, обида.
Ако се видя със пари,
там някой ден и аз ще ида.
По-лек и от пчеличка в цвят,
по-тих от летен бриз на кея,
ако се впиша в този свят,
аз все тъй – с обич ще ви пея.
Синигер в цъфналия глог,
безмълвен охлюв из тревички –
с едното да ме види Бог,
ще вярвам – Господ бди над всички.
© Валери Станков All rights reserved.
