Стига!
Цял живот каквото трябва правих,
само да живея май забравих!
Сливах се със сивото в тълпата.
Следвах, нямах мисъл във главата.
Слушах чуждо мнение
и не взимах никакво свое решение.
Лоботомията ми бе дълбока,
набито до кокал бе общото мото.
Бях хваната в клетка желязна, коварна.
Не търсих и изход, бях слята с мъглата.
Бездушна овчица, горката...
... Но стига!
Това бе!
Дотук!
Аз приключих!
Надигнах се!
Очи отворих!
Простора съзрях!
Сега ще се боря до края!
Живот ще живея без повече страх!
© Диана Бунева All rights reserved.
