Стига ми
Пак от приказка някога - черпя
топлина за дневния чай липов,
пак си казвам - как ми прилича
разцъфтялото време на книга.
Пак до мен като котка подремва,
със рефрена си останало лято,
пак след зима - пролет посрещам
и студът сякаш призрачно бяга.
Пак с усмивка отнейде забравена,
запасявам се смело, негласно
и със поглед изгарящ докрая,
как подкупва те моята слабост.
И разкриваш своите необятни
територии - връх пожелаван
повече от любов и захласната,
аз вървя през лед и полярност.
Там, в необята, огън запалвам
и си търся частичката Божия,
как да живееш си заслужава,
благодарна съм, стига ми, хора!
© Мариола Томова All rights reserved.
