Страхувам се
В една пробита лодка на брега,
останала без спомен за вълничка,
с олющена от времето боя,
опитвам да заспя далеч от всички.
Но близо е морето. Не мълчи
и може би ме чувства много близка,
защото не престава да реди
дълбоко драматичната си истина.
Заспи, море, че равният ти шум
е лудост, но гранична със хипноза.
Завихряш бури в хладния ми ум
и някакво настръхване по кожата.
Приличам на нечетено писмо,
измачкан вестник, време избеляло...
Страхувам се от лекото перо,
в мастилницата морска оцеляло.
Ти можеш да разбереш сто неща
от дишащия вместо мен септември.
От вятър дотъркаляни листа
завиват и тъгата, и соленото.
За вечен сън готовите очи
в зеници звездни тайните отнасят...
A аз така не се и примирих,
че можеш да ме надхитриш с гласа си.
То си е своенравно!