студеното желязо на раздялата
Студеното желязо на раздялата
сърцето ми запали до изгаряне,
убийствената дума падна залезно
по-тежка и от хвърления камък.
Люлееше ме дяволът по вятъра
в квадратната кутия на посоките...
До плътното присъствие на сянката,
на колене проклинах хоризонтите.
Земята и небето се допираха -
до кръста ми прощаваха вината.
Със паметта ми споменът се срина
и болката възкръсна в тишина...
Мълчанието, хвърлено в лицето ми,
крещеше в най-високия регистър,
по-силно и от самота отекваше
в безмислената празнота на нищото.
Студеното желязо на раздялата
прониза нежната душа на пролетта -
с един замах удави идващото лято
във купчината от прекършени крила.
© Дакота All rights reserved.
