По прозрачната ми кожа сякаш пише:
Ела,
ела и ме строши,
защото и ден няма да изкарам, без да си тук.

Под изгарящия дъжд аз едва дишам.
Иди,
иди го потуши,
заради мен, защото утре няма да те има.

Пречи ли ти, че ръцете ми са цветя? 
Дали,
дали да ги скъсам, 
да не те заслепяват, тези днешни слънчогледи? 

Протягах ги, защото искат да цъфтят.
Как,
как така си пак сам,
Пламъкът, привличащ всички, да не се е повредил?