По улиците на тъгата ми тръгни

и не спирай, докато не угасне

болката, впила всичките си сетива

и пипала във мен.

Това не е някаква нехайна (р)еволюция

на любовта,

а сатанинско танго на недоносени чувства

и спомени.

Дай ми подслон във себе си -

меланхолични притчи са пръстите ти,

неспирно бълнуващи мрак.

Нищо не мога да усетя,

ако те няма в реставрираната ми душа.

Но, ако съм поел с цялата смелост,

на която плачещото ми сутрин сърце

е способно да сложи на плещите си,

по следите на едно неопорочимо в кълновете си

взаимно и може би дори

светотатствено светоусещане,

то тогава как биха ме спрели

онези фантомни сенки

дебнещи слабостта на плътта ни?

Слягам духа си пред теб,

слагам дланите ти върху мен

и нека така безмълвно да изтлеем

в илюзорно мержелеещата се

никому ненужна вечност...