Свещ от самота
Днес вече не търся аз вечния Смисъл...
Бих поблудствал днес с всяка една мисъл.
Сякаш откъсвам парченцето сетно от края,
в този угасващ път и го запращам в безкрая.
Днес дочувам само последните шепнещи ноти.
Тези - в душата нахлули, когато остане без покрив.
Виждам акордите тихи на шепа невзрачни картини,
след като този живот през галерия пищна премина.
Днес най-сития поглед, преял от мечти, аз повръщам.
Нищо предишно не искам, от бъдеще сам се отвръщам.
Покрай телата на толкова мъртви и свети икони,
най-постоянното в мен свръхстремглаво се рони.
Днес отброявам надеждите - крехки светилници в здрача.
Сред ковчези догарят под стряха на черква - за тях аз не плача.
Кой пътешественик, тръгващ на път зад кръга на всемира,
иска тъга да пренася в отвъдното, след като то го избира...?
Днес онемяват безбройните сводове звездни върху очите ми.
Камбаните шеметно бият за моето най-последно излитане.
Днес малката свещ подслонена в дланта на случайния пътник,
ще проследи с пламък по вятъра времето придошло да я погълне.
© Младен Мисана All rights reserved.
