Наглед обикновено момче, било родено в малко градче.

Останало без баща още от малък, но притежавало в сърцето си пламък. 

Имало мечта, да се бори срещу несправедливостта.
Въпреки тежките времена, то управлявало своята съдба и нищо не го спря.

Пораснал храбър и силен момък, с добро сърце и с остър ум надарен.
На Кубрат, Аспарух и Симеон достоен потомък, за велики дела бил роден.

Отдал живота си на Бога, но не след дълго взел решение да спаси народа.
Не можел да гледа безучастно, страданието на хората било ужасно.

Нямала край тази участ, сполетяла българските земи преди много векове. 
Мнозина се борили, но сякаш подтисника никой и нищо не можело да го спре.

Васил захвърлил расото и излязал от обителта, за да помага в народната борба.
Учителствал, бил в легиите на Раковски, вършел дори и тежка слугинска работа.

Верен, предан и честен, винаги действал, без да се оплаква.
Смайвал с пъргавост, храброст, бързина, имал апостолска душа.

Нарекли го Левски, за дето прескочил огромен ров, като същински лъв.
За война винаги бил готов и се впускал смело в боя пръв.

Осъзнал, че е нужно народа сам да се вдигне на въстание.
Без да чака, без да търси лична изгода, обикалял България с пламенно желание.

Преодолявал всяко изпитание, верен докарай на идеалите.
Със себеотрицание, не търсел оправдание.
Нямал омраза дори към душманите.
Никога не изпадал в отчаяние.

Учейки всички, да вярват и да се борят, за правдини и свобода.
Обикаляйки бащини земи, минавал, през реки и планини, гледайки към небосвода и Бога молейки България да се спаси.

Не се надявал на чети отвън, нито очаквал чужда подкрепа.
Без да се плаши от времето вън, не мислел за студ, ни за глад, а в делата намирал утеха.

Очите му греели от светлина, личал огънят на любовта към България.
Родолюбието и вярата в Бог му давали сили, трябвало да се извършат още много дела. 

Успявал да сближава народа, в името на общото благо.
Без да гледа лична изгода, жертвал всичко на сърце драго.

Целият български род пробуждал и обединявал.
В бащината земя организирана държава създавал.

Комитет след комитет, сякаш като комитатите при цар Самуил,
Левски българската държава наново градил. 

От родната земя поникнал коренът на промяната и делото разстяло.
Левски бил обесен, но за всички бил още жив, защото е важен духът, а не някакво тяло.

Плодът на свободата скоро щял да узрее.
На път било на тирана, да се отвори дълбока рана, която нямало да заздравее.

Създало се привременно правителство и на народно събрание, решено било да се вдигне всеобщо въстание.

Сами със задружни усилия, българите се надигнали срещу вековната тирания.
Точно както царете Асеневци освободили България от Византия.

Боят настанал, тупкали сърцата, в святото дело помагали и жените и децата.
Навсякъде където била запалена искрата, пламнал пожара на свободата.