Народът се събуди. Ядосан най-накрая
от тоз живот в заблуди. Смърди, та се не трае.
Опрял е ножът, значи, до съвест и до кокал.
Сега гневът ни крачи и всеки стон и вопъл
превръща се в надежда, площадите изпълва.
Днес слепите проглеждат, а вярата покълва,
нищожно зрънце вяра за светлото в живота.
Че гневни сме без мяра. Не искаме хомота,
във който все ни душат и ни манипулират.
Лъжи стотици слушахме... Сега сами избираме
във цъфналите рани най-сетне пръст да сложим
и толкоз дълго мамени да се надигнем, Боже! ...