Съдбата сбра ни доста произволно
Пресякоха се пътищата ни със тебе
при метеоусловия отлични.
Изглежда, на съдбата е било потребно
да срещне теб със скромната ми личност.
Във пролетната утрин автобуса чаках,
тревожех се, че много закъснява,
и лющех семки, нервно с пръсти щраках,
когато зърнах да се появява.
Подмина ме, а после спря на десет метра,
спортувах и направих пет-шест скока.
Нахлух ядосан в стара, допотопна "Сетра",
неподозиращ клопката жестока.
Стоеше ти, обърната със гръб към мене -
замислена и непристъпна.Строга.
Тъй, пътьом, отбелязах фините колене,
похвалих ги наум, аз както мога...
Дрънчеше си по пътя кротко автобуса,
улучвайки безгрешно всяка дупка.
Внезапно старецът жестоко се раздруса,
назад политнах във изящна чупка.
Във този миг намери се и ти връз мене,
изпратена ми сякаш дар от бога.
Съзрях опасно близо фините колене
и развълнувах се, аз както мога...
Естествено, ти паднаха и очилата,
наведохме се двама да ги вземем
и - чук! - тук яко изкикоти се съдбата,
а ние се спогледахме смутени.
Е, после - ясно! Сори, много извинявай!...
Колеги се оказахме във ВУЗ-а.
Удари ли се? - Май че не! - Прощавай! -
Но май изцапах новата си блуза...
След малко двама вече крачехме по пътя -
усмихнати и млади, енергични.
Съдбата отдалече също запристъпя,
но знаехме посоката отлично...
Та ето как започна брачната ни сага.
Понякога пак чакам автобуса.
Но не спортувам вече и сега не бягам.
И не ругая като го изпусна...
А, мисля, и съдбата вече е доволна -
направихме семейство с теб прилично,
макар че ни събра тя доста произволно -
теб, строгата, и мойта волна личност!...
© Роберт All rights reserved.
