Съдбовен вердикт
Времето ще покаже
дали ще изхвърли зад борда
екипажа.
Някого – знам – ще накаже.
Даже и аз да
сгреша.
Каже ли то да вървим –
всички вървим и не спираме:
птички в живота значим,
смисъл за полет намираме.
Полет?...
Напролет
душите ги нямаше,
сякаш на юг те останаха...
Пътя обратен не хванаха...
Бавно в света се изгубиха:
в нечии топли селения,
в кътче без срам и съмнения,
в плавните речни течения;
в славните дни на хармония,
в равни земи, сред Япония,
в нечие тъжно падение,
в нечие сляпо гонение,
в нечие грешно движение,
в празно, но пищно имение,
в дом със сгрешени значения,
в тон на словесно падение,
в стон след телесно сношение...
В стая самотна забравени,
плачем – сърца наранявани.
С трясък стъкла заглушават ни.
С блясък светът
заслепява ни...
© Димитър Драганов All rights reserved.
