Сълза след тръгващата зима
СЪЛЗА СЛЕД ТРЪГВАЩАТА ЗИМА
Аз бях ли тук, или не бях?
Снегът пристигна неочакван
и шепа мрачен клисав смях
разпръсна върху булеварда.
До бяло може да боли,
след бялото е много тихо.
Тополите – като игли,
във облаците се забиха.
И те кървяха. Ден и нощ
заливаха града с мастило.
Как лесно е да станеш лош,
щом няма никой – да те милне?
Врабецът дълго рови в мен –
преди към стряхата да литне,
кълва̀ носа ми вледенен
и копчетата антрацитни.
Не ми монтираха сърце –
да стопля босите крачета.
И ето че го няма днес.
Изчезна с чорлавата чета.
А после плаках – от любов,
разбрах, че много ще ми липсва.
И всяко ледено кълбо
от мен във локва се разплиска.
Пробожда ли я тънък връх,
раззеленил се – нетипичен?
Така научих що е смърт
за нов живот в едно кокиче.
© Валентина Йотова All rights reserved.
