Сън наяве
Бе странно лято - птиците умряха
забравили внезапно да летят...
Ръцете си докоснати държахме
и сякаш с тях направихме си плет.
Поглеждахме към слънцето с надежда,
ала съсирваше се в ужас бързо то.
С монокъл най-невидимото го разглеждаше
за кръвния си данък пак дошло.
Ти беше тъй невинно млада
във кръглата монета на деня.
В ези застанала - за мен награда,
но аз калъча минал, спрях в тура.
Объркаха се всичките посоки.
Прегърнах те и с тебе полетях,
помислил, че издигам те високо,
но се събудихме в мъгла от грях...
© Младен Мисана All rights reserved.
