Нощта е по пътя си  спряла,

на прага на есенно утро.

На пътека си мрака постлала

и песен със сълзи запяла.

А тез' сълзи в роса се облекли

по невинни дървесни листя!

И вятърът също из полята побегнал,

сетил с гръдта си скръбта,

видял как размечтана ридала сама.

Поспрял край пътеки,

от умора и прах погрознели

и заслушал оназ' безумна тишина.

Тя със песен летяла

из безмерна велика синева,

красоти и болки редяла,

как сърце остало без светлина!