Съзряване
Узря ми кожата. Най-после
ще има сили за поредния абсурд –
когато се разголвам чак до кости
издържам всъщност всеки студ...
Порасна самотата ми. И си отиде
като дете, открило своя път.
Изпратих я на прага и не се обидих.
Единствено сърцето се обиди, а умът
опъна в кок немирните ми къдри,
подпря клепачите със съвест будна.
Дори се заблудиха някои, че е мъдрост,
но лудост бе. Макар и трудно,
приех я с голите си кости
и стоплих я със най-уютния си студ.
Болеше малко, инак беше просто
да заживея с най-големия абсурд.
© Даниела All rights reserved.
