Табуни
„...Чуть помедленнее, кони...”
Вл. Висоцки
Спрете се, мои табуни,
нататък е бездна!
Спрете! Безсмислен е вашият
шеметен бяг!
Имахме всичко до скоро,
но всичко изчезна,
Някъде тук, на ръба
на последния бряг!
Толкова много препускане,
толкова устрем!
Толкова много политнали
в мрака искри!
Всичко потъна и с някакво
лепкаво лустро
моята древна прамайка-земя
се покри.
Мои табуни, мечти мои,
и вехти, и нови,
час е дошъл да захвърлим
доспехи в прахта!
Радости, скърби, надежди,
омрази, любови,
всичко, което бучи
и приижда в кръвта!
Вече не искам да виждам,
не искам да слушам
как се извива и стене
мизерната моя душа!
Малко ли, много ли – стига!
Дойде ми до гуша
все да откривам следата
и все да греша!
Пумпал дори от камшика
така не отскача,
както във себе си скачам
и с бяс се въртя!
Жертвата в мен досега
бе в съюз със палача –
можех ли сам да убия
или да простя?
Тъй че да спираме вече,
достигнахме края.
Спрете, табуни, потънали
в пяна и пот!
Искам сега, в този миг, тук
пред вас да призная:
Че е измама бил
нашият кратък живот!
В алчност и жажда за власт
като в блато изчезват
толкова пориви,
толкова светли неща.
Дълга, студена, жестока
и тъжно беззвездна,
пада в мечтите на хората
вече нощта!
Спират табуните, цвилят,
забиват копита,
кипва коравата пръст
и земята трещи!
Бликват в дълбокия вир
на душата сълзите
и паметта като птица ранена
пищи.
© Чавдар Тепешанов All rights reserved.
