Там, някъде...
И какво от това,
че бях там -
в ямата,
при Траяновите уши.
Бях чувала и преди
за съвестта:
в дълбоко най-дълбоко спи.
И какво,
ако теглим чертата,
виновен е някой друг,
отвън и встрани.
И по слънцето има петна,
нон сенс, а предателят
пръв винаги ти подава ръка.
Видях и приех.
Това е всичко.
Не победих и себе си,
не помъдрях.
Надежда ми вдъхва
полудяла пчеличка,
да пие нектар
от пролетен цвят.
...
Там, някъде
горе -
при орловите гнезда.
Телата са боси и голи,
не познават тъга.
Там никой не ги зачита - няма титли и сан голям.
Камбаната всеки сам рита
и с кръста остава сам.
© Христина Комаревска All rights reserved.
