Там, под снагата...
Там, под снагата на млада бреза,
поспряло се бе да отрони сълза
едно птиче плахо, безсилно, самó,
изгубило пътя към свойто гнездо.
Ридаеше тихо сред пустата шир,
с него тъжеше горският мир,
съчувствено го подминаваха всички –
и едри, и дребни – лисици, сърнички...
С крачки несигурни път чужд поде,
с надежда да зърне познато небе,
ала по нищо не разпозна –
нямаше помен от родна земя.
Така се принуди тук, в тая гора,
нов дом да найде, на нова върба.
Та съгради си отново гнездо.
Заживя сред незнайници – чуждо, самó...
Така постарах се и аз да намеря
подслон и нова, топла постеля.
По чужди пътеки се лутах с години –
и мене кой зърна – съжали и подмина...
И аз от клончици тънки опитвам
да съградя свое място в всемира.
Ту падам тежко, ту пак се надигам –
ту се отричам, ту пак го диря.
© Мариана Димитрова All rights reserved.
