Къде?

Къде видя я ти за първи път,
къде заразата попадна.
   Зараза.
Ах, как грозно ще звучи.
щом пълен си с омраза.
А красотата си я има,
 незабележима.
    От теб!

    Кога?

Кога докосна я ти там, където
напомня ти за хълма, за морето,
за малкия ви таен знак.
За ириса, за онзи тъмен бряг,
за пясъка, хрущящ под стъпалата,
за вечното, вградено във душата.
За виното.
 Но ти не помниш.
    Ти!

    Защо?

Защо изгуби себе си във полумрака...
защо не помниш ти луната, а онзи ден
  и тя ти се показа.
    Зараза.
Това звучи ли ти като проказа?
Не чуваш шепота насън, не яздиш
вятъра навън. И вече полъхът го няма.
    Загуби.
     Ти!

     Как?

Как песента ти свърши, защо душата ти отхвърли
    този малък жест да си щаслив.
    Не заслужаваш ли?
Но ти си див, отчаян разрушител.
И искаш ти да отмъстиш за всички
на тази гавра - тъй наречена "живот".
       Ти?
И ще живееш с болката, приятелю -
Животът е по-силен от тъгата ти.