Ти ли си?
Ти ли си?
Ти ли си онзи променлив вятър,
който ме роши,
а после приглажда косата ми?
Ти ли си онзи -
с нежност и мирис на лято -
бързо минаващ
и лесно разбиващ вратата ми?
Помниш ли?
Помниш ли как те събирах в шепи?
После широко,
широко отварях ръцете си.
Можех дори да лекувам очите ти слепи,
а ти да поглеждаш понякога в себе си.
Аз ли съм?
Аз ли съм тази, която те чака,
дето не спи,
докáто леглото не стане на езеро?
Давя се, давя...
но мога да спя под водата,
а моите сънища стават отгоре на лебеди.
© Елица Стоянова All rights reserved.
